Високите зелени планини на Върмонт

Америка наистина е страната на неограничените възможности, убеждавам се, когато само срещу 45 долара получавам билет от Вашингтон до Мидълбъри, щата Върмонт, почти на границата с Канада. Програмата звучи обещаващо - 15 часа, 750 километра и 5 щата по-късно трябва да съм в сърцето на Върмонт. Реално погледнато, единственият шанс Върмонт да се озове в личния ви списък със задължителни дестинации е, ако сте от провинция Квебек. В моя случай Върмонт е един от петте странни и немакдоналдизирани щати, които искам да посетя (останалите, ако ви е интересно, са Айдахо, Юта, Северна Дакота и Уайоминг).

Желанието ми за сън надделява над първоначалния ми ентусиазъм да попия с очи всичко по пътя. Така проспивам красотите на Кънектикът и Масачузетс, първите два щата от елитната групировка бели щати, известна като Нова Англия, в която членуват още Роуд Айланд, Ню Хемпшир, Мейн и Върмонт.

"Монпелие, Върмонт, благодаря за пътуването", съобщава шофьорът. В тази част на Америка малко градче наистина означава малко градче - толкова малко, че мнозинството от жителите му все още карат колело или просто вървят пеша - физическа активност, забравена в повечето щати. Списъкът със забележителности на тукашните градове обикновено включва кметството и пощата като най-важни институции, кафенето в центъра (не е Starbucks) и книжарницата със собственик, прочел от скука повечето книги по рафтовете. Есенно време идилията за кратко развалят хилядите туристи, окупиращи Върмонт за главното събитие на годината - смяната на листата на дърветата. Местните обаче са добре подготвени за своите 15 минути слава - старите дървени къщи във весели цветове се превръщат в малки хотели от типа Bed and Breakfast. Така освен прекрасни гледки, гарантирани от по майчински прегърналите щата Зелени планини, туристите получават и прекрасна домашна храна. Палачинки може да хапнете навсякъде в Щатите, но за любителите на кленовия сироп Върмонт е своеобразно място за идолопоклонничество.

Повечето от фермите във Върмонт, който всъщност е земеделски (да не се бърка със селски) щат, наред с екологично чистите плодове и зеленчуци предлага и домашен сироп в малки бутилки във формата на листото, познато ни от канадския флаг. Поради климатичните характеристики (сибирски студ през зимата) истински кленов сироп, много сладък и учудващо ниско калоричен, може да опитате само в Нова Англия и Онтарио, а Върмонт с традициите си е негова своеобразна родина. Производството на сиропа е семейно занимание от няколко поколения, или както ми беше казано в поредната 200-годишна червена ферма " ние не продаваме нашия сироп - приготвяме го за себе си и оставяме малко за приятели". За моя радост 10 минути разговор и 5 долара стигат, за да бъда приет в списъка с приятели и да получа от заветната бутилка сироп.

Задължителен за опитване във Върмонт, а и където и да сте в Америка, е Ben & Jerry's, сладоледът - виновник за американските проблеми с наднорменото тегло. Собствениците, естествено Бен и Джери, щедро пълнят малките кутийки с големи парчета шоколад и сладки, но освен вкусен продуктът им, родом от Бърлингтън, е и политически активен. Някои от вкусовете сладолед носят послания към обществото - "Изближи глобалното затопляне" например. "Американски пай" настоява за преразглеждане на федералния бюджет и по-голямо парче от пая за децата на Америка. Освен това всяко зрънце кафе, използвано от компанията е със сертификат на Fair trade - гаранция, че произвелият го фермер в Латинска Америка или Африка го е продал на нормална пазарна цена, неналожена от големите корпорации. И за финал - Бен и Джери купуват мляко основно от местни малки и средни ферми.

Поддържането на земеделския имидж на Върмонт е доста скъпо начинание. Повечето ферми са губещи. "Поддържането им е само заради туристите и новите", е често чуван коментар тук. "Новите" не са особено добре приети - "строят модерни къщи, карат коли и задръстват улиците ни, не им пука за щата и неговите традиции", обяснява Ан, художник и истинска дъщеря на Върмонт, според по-либералния критерий за поне 7 поколения семейна история в щата.

Мидълбъри предлага много забележителности, а на главната улица трябва да прибавите и няколко достолепни катедрали. Учудващо, в ултрапротестантското градче се натъквам и на синагога. След задължителната закуска в "Стив'с парк дайнър" маршрутът на повечето жители на града води към Middlebury College, образователната гордост на щата и цяла Америка с повече от 200-годишна история.

През последните години колежът се е разраснал значително и сега приема около 500 студенти годишно. Талантите от цял свят получават стипендии, останалите плащат средно 42 хиляди долара на година за привилегията да се разхождат из алеите на потъналия в зеленина кампус в тениски и шапки на колежа, специализиран в изучаването на чужди езици. Сред възпитаниците на колежа е и първият чернокож американец, допуснат до така наречената Little Ivies лига. Старите сгради биха били чудесни музеи, ако не служеха за общежития. Ан особено се разчувства в Шатото, където като студентка е живяла, учила френски и пиано, също както нейната майка и баба.

"Всяка неделя се изтупвахме за своеобразния изпит по маниери - обядът в балната зала. Професорите се хранеха с нас и за една изтървана дума на английски по време на обяда ни наказваха", спомня си тя, докато аз разглеждам огромната колекция китайски порцелан. Новите обитатели на Шатото са със също толкова добър френски и обноски, но в неделя предпочитат да са на пикник на тревата или на масичка в малкия ресторант с европейско меню до колежа.

Професор Марджи от две години е пенсионерка, което означава, че освен малка спретната къщурка с две коли отпред има и 120 хиляди долара годишно на разположение за честите си екскурзии из Нова Англия. Тогава грабва раницата, стар "Кодак" и интересна книга и поема на път с автобус, "за да е по-истинско". Още не е извадила снимките от последното пътуване, но вече крои планове за нови пътешествия. "Тази година Мейн е много популярен, чувам, Квебек е новият Върмонт и какви ли не измислици-премислици, но от мен да знаеш - всички рано или късно се връщат във Върмонт", казва тя, а на мен не ми остава нищо друго, освен да й повярвам.